„Ези и Фореста“

Тя обичаше да ходи там горе и да мечтае най-често за цветове, които се преливаха невидимо, превръщайки всичко в приказен свят. Един ден видя едно малко таралежче да пълзи около дървото. Шумолеше си разглеждайки и изглеждаше, че търси нещо. Тя беше самотна и не можа да се въздържи: „Хей, ежче!“ рече му тя. „Какво търсиш? Мога ли да ти помогна?“ То се учуди, даже стресна, как може дървото да говори и то с толкова нежен, вълшебен глас. Поогледа се настрани и не видя никого. „Тук съм, горе!“ прошепна тя, забелязвайки объркването му. Таралежчето погледна към короната на дървото и се стъписа. Та нима това бе тя? Беше чувало много легенди за нея, но честно казано не вярваше на нито една от тях. Най-малко, че тя наистина съществува и че един ден ще я срещне. „Аз…хей! Коя си ти? И как така… говориш езика на таралежите?“ Мислеше, че сънува или, че е прекалило с отровните змии. „Приятно ми е, Фореста!“
„Това е тя наистина! Горската фея Фореста“ с разтуптяно сърце примигваше то. „Но ти наистина ли съществуваш..?“ попита невинно и объркано. „Разбира се, стига да поискаш. Виждат и усещат ме само тези, които го желаят истински.“ Тя политна към него и то усети мириса на ванилия примесен със здравец и липа. „А ти, ти как се казваш?“ То сведе главичка и промълви „Ези. Казвам се Ези.“ Тя се усмихна мило и се почуди защо то се навъси така по детски. „Никога не съм срещала таралеж с толкова красиво име. Но защо така, защо се натъжи?“ попита Фореста с трепкащи мигли. „Всички в моето хълмче ми се подиграват заради името ми. Нарекли са ме така, защото бодлите ми са розови. Ези, както знаеш, на нашия език значи роза..“ 

„Но какво по-хубаво от това да си различен от останалите?!“ възкликна тя със светла усмивка. „Просто бъди себе си и вярвай! Ти си един, а те много. Не можеш да очакваш, че всички ще те харесват. Това не е важно.“ Тя го гушна и политнаха нагоре. „Ето погледни! Това е важното – хоризонта там далеч. Цветята и птичките навред са красиви, но не можем да погалим всички. Гледай винаги напред!“

В очите на Ези заблещукаха мечти. „Но аз никога не съм бил толкова високо! Дори ме е страх да погледна надолу. Тук е толкова красиво! Не те ли е страх да не паднеш? Крилцата ти са толкова нежни…“ Тя продължаваше да лети нагоре. „Страх?! Живей сега Ези! Остави се на магията на полета. Всеки момент е неповторим. Ние сме този момент. Но без нашето желание всичко е безмислено. От друга страна, какво значение има всичко, след като това, което желаеш не се е случило..? Живота трябва да се състои в това, без което не можеш.“
Летяха дълго. Ези повярва…

Автор: martinpanteleev

Музикант, артист, мечтател. Покажи всички публикации от martinpanteleev