Category Archives: Светът на Мартин

Диригент, що е то? ( 3та част )

imageДотук се убедихме, че диригентът не е (или поне не би трябвало да бъде!) танцуващ наблюдател на усърдно трудещи се музиканти. Да накара оркестъра да свири в синхрон и в добър баланс, е една от най-важните задачи, без която не би било възможно да настъпи следващата доста по-трудна фаза наречена „интерпретация“. Темата е леко по-отнесена от предните две, но в същото време е най-важна, защото всеки обучен класически музикант, би могъл да постигне „вертикал“ и „баланс“ в партитурата, дирижирайки ясно и ритмично. Това за съжаление, е твърде недостатъчно, за да се докоснем до магията на истинското изкуство. Бидейки едни стриктни регулировчици (много често срещани из диригентските подиуми), чиято цел е да накарат оркестъра да свири прецизно и заедно, бързо или бавно, тихо и силно, пред нас се явява риска не само за непостигане на целта, но и за унищожаване на идеята, на първоначалния замисъл на дадено прозведение. Разбира се, това съвсем не значи, че детайлите не са от значение. Те са първата стъпка, както неведнъж съм споменавал. И все пак, ако питате мен, предпочитам няколко фалшиви ноти, пред стерилния професионализъм, който не само не дава нищо наобикновения слушател, а често пъти го кара да се чувства ненужен в залата. А ние все пак правим музиката преди всичко за вас – нашите слушатели! За да сме заедно в този полет на гениите, подарили ни всички тези велики творби. Именно тази изкуствена и ненужна граница между слушател- музикант, е една от причините за срива на класическата музика в 21ви век – век на визуалност и комуникация. Но това е друга тема. Затова нататък. Често ме питат „ама то нали всичко си е написано в нотите, какво има толкова да се показва?“ Тук идва моментът да отбележим, че диригентът е този, който трябва да предаде посланията на композитора. И то именно онези, които не са написани в партитурата. Но как!? Как да успеем да се пренесем в идеите, които са създадени преди векове? Как да усетим говора на тези миниатюрни точици в петолиния, издаващи ни тайни по-силни от всички думи на света? И отговорът е – с Вяра! Всеки един такт е, като полъха на вятъра, връщащ ни в детството, като бясната светкавица, разсичаща океана, като пясъка от рибени кости, напомнящни безвремие. И всичко е едно. Всички в този определен такт и момент сме заедно. Той никога няма да се повтори, да прилича на предходния, макар да е близнак по прилика с този, създаден от Моцарт или Брукнер. Те са с нас сега! И ни потапят в дълбокото, в бездната на вечното, където материята е без значение и има само Бог! Заедно пречупваме границите на времето… Всяка нотичка в пространството е както всяка дума, тоест всяка буква и отново опираме до музиката – всеки звук, който се отпечатва във Вселената и остава трептения, има способността да се проявява непрекъснато като припомняне за онова, което някои наричат Бог, а други Любов. Отговаря на вечни въпроси, които нямат словесен или логичен отговор. Но за тази цел, подобно на актьора, който днес е Рогожин, а утре герой на Буковски и диригента трябва да „влезе вътре“ и да знае преди всичко накъде да води неговата армия. Трябва предварително да е опознал всеки сантиметър от картата на музикалния квазар, в който се намираме. Посоките са безбройни. Целта е трудна, но не бих казал недостижима, защото макар ние да сме просто хора, чрез музиката имаме шанса да се доближим до Божественото. И ето пръчицата се засилва и гали пространството. Всеки един милиметър от нейната траектория и скоростта, с която се движи могат да значат не само различни динамики, щрихи, фрази, а биха могли да са дори цели нови светове. Танцувайки тя започва да разказва за Музиката и за въвеждането на другия в хоризонта на споделения опит. Другият е условие за нашето самоопределяне. Музиката, както всяко друго изкуство „копнее“ да изгради отново онази наративна версия на света, която ще отрази не само различните сфери на битието, а онези, които не са достъпни за всеки – на изчистената красота. Споделя ни за музиката, която осъществява почти до краен предел копнежа по хармония, онова докосване до пределните граници, които са ни предоставени като същества, придобили възможности отвъд видимото Диригентът знае, че музиката побира в себе си всички думи за любов като гарант за битието ни като човеци, обърнати към смисъла.
Наистина се отнесох…, но исках да споделя една малка част от това, което се случва с мен на подиума. Когато дирижирам собствена композиция, нещата стават доста по-различни, но затова някой друг път. Сърдечни поздрави! Бъдете здрави и усмихнати! Както винаги, искрено Ваш, Мартин.

„Пастирът и Самотата“

Той чу първите птички да разгласят новия ден. Чудеше се как знаеха коя песен да му изпеят така че да го накарат винаги да се усмихне, колкото и да бе уморен. Пастирът отдавна бе на път в това знойно лято и постепенно усещаше, че годините му натежават. Винаги се молеше и не губеше вяра, въпреки трудностите, които му предоставяше живота. Знаеше, че след баира може да има и друг и трети, все по-стръмни, все по-каменисти, на стъпка от пропастта. Не се плашеше от нищо, защото знаеше, че човек няма какво да губи, ако можеше да вярва. Макар да притежаваше само стадото си и една малка къщурка, той се чувстваше безкрайно щастлив и благодарен, че му е дадена възможността да погостува на нашата планета. По време на паша, той имаше достатъчно време за съзерзание на елементите, които го заобикаляха. Често усещаше как той и те са едно цяло, хармониращи в безкрайността. Това го караше да мечтае и да си задава много въпроси, които нямаха отговор. Той знаеше това, но мислите му летяха в безвремието, пренасяйки го в различни светове. Освен овцете, кучето Александър, което усърдно се грижеше за реда в стадото, единствената му приятелка бе Самотата. Обичаше да бъде с нея и да споделя мислите и чувствата си, като свиреше на една много стара, направена от него дървена флейта. Мелодията му играеше по вълните на вятъра, люшкаше се из дългите следобедни часове в импровизирани ритми и акорди със звънчетата на четирикраките. Самотата обичаше да го слуша. Усещаше истинското в този леко приведен, посребрен човек с обгоряло от слънцето и вятъра лице, който нямаше нужда от трофеи. Музиката му можеше да говори. Този език разбираха и околните растения, насекоми и животни, които се включваха в тази симфония на природата. Александър бе разбира се, първи концертмайстор и поемаше в началото умело някои от главните фрази. После утихваше и оставаше останалите да продължат. Самотата чуваше посланията му, отговарящи на въпросите без отговор, над които пастирът често разсъждаваше, а Луната нежно се усмихваше. В многото безсънни нощи той гледаше нагоре в небосвода, като че ли търсеше отговорите някъде зад звездите. „Там трябва да живее!“ беше прочел в книгите, вярваше. „А какво е там, дори да го има, защо и кога е започнало?“ Не спираше да се пита той, а тя му разказваше приказката за сътворението, пренасяйки го в страната на сънищата.
Дните отминаваха един след друг, ставаха все по-къси, всичко постепенно се оцветяваше в жълти краски, захладняваше и се смрачаваше все по-рано. Пастирът знаеше, че пасищният период наближава края си и предстоеше тежката зима. Животните трябваше да се разделят със свободата и привикнат отново с яслата, а това не бе никак лесно. Трябваше да осигури достатъчно сено и фураж, а и зимнина за себе си, преди пътищата да станат непроходими от дълбоките снегове. Беше сам във всичко това. Само Александър не го оставяше и бе винаги до него. В очите му се четеше истинска съпричастност и съжаление, че не можеше да помогне повече на пастира. Виждаше, че младостта отдавна и безвъзвратно е напуснала тялото му, а на нейно място се бе подслонила нейната по-голяма сестра, която далеч не бе така вежлива и му дари доста болки, с които пастирът трябваше да живее. Това правеше живота му доста по-труден от преди, но въпреки това той не се страхуваше. Посрещаше предизвикателството без да се замисля дали или как. Знаеше, че няма избор и, че това е пътят, който трябва да извърви. Когато след дълъг ден силите го напускаха, сядаше пред огнището и изваждаше от раничката си дървената флейта. Пламъчетата заиграваха лудешки, любимите си танци, отблясквайки в големите тъмни зеници на пастира, чиято душа грейваше, а Самотата отново майчински се радваше.

В една студена есенна вечер, след като бе прибрал стадото и умората успя да го победи, някакъв странен шум, придружен от отчаяно блеене и виковете на Александър, го стреснаха и сърцето му се преобърна. Студена пот изби по челото му. Разбираше, че се случва нещо ужасно. Облече се бързо и излезе навън. Затича се, доколкото можа, към обора откъдето крясъците на животните не спираха. Чу скимтящия си приятел, който явно виеше от непоносима болка. Пастирът трепереше. Понечи да вика за помощ, но знаеше, че няма кой да го чуе. Въпреки това нададе вик на безсилие, тичайки обратно към къщата за да вземе нещо, с което да защити себе си и стадото. През това време, озверели и бесни, вълците душаха и хапеха до смърт беззащитните си жертви. Пастирът крещеше, размахвайки една лопата, която успя да грабне от къщурката. Те не му обръщаха никакво внимание, а студенокръвно глождеха труповете. Бяха много и той знаеше, колко е безсилен в сравнение с глутницата. Въпреки това се опитваше да ги спре. Крещеше в истерия, размахвайки лопатата във въздуха. Посегна да
удари един с всичка сила, но той огъвайки гръбнака си, се изметна встрани и озъби кървавата си уста. Вместо да се изплаши, започна бавно и с приведена глава да върви към пастира. Внезапно се присъединиха други два, които гледаха лукаво и ръмжаха. Очите им присветваха и излъчваха демонична агресия. Бяха уверени в силата си и настъпваха бавно, но уверено напред към него. Шансовете на пастира намаляваха и той започна да отстъпва припряно заднешком. Блед, трепереше целият, а най-лошото бе загубата на надежда. Блеенето го побъркваше, въпреки че намаля, но прерастна в агония. Разбра, че трябва да се бори за себе си. В този момент се спъна в нещо меко и се строполи, виждайки до себе си безжизненото тяло на Александър. „Това ли е краят, това ли заслужих?“ появиха се въпроси, макар да знаеше добре, че в живота и смъртта логика няма, нито има договор с вселенския път. Единия вълк забеляза слабостта на пастира и със всичка сила се впи в глезена му, раздрусвайки главата си с отревисти и движения. Болката прониза до такава степен тялото на жертвата, че той загуби съзнание.
Излетя нагоре. Не чуваше нищо и не усещаше материята, а бе обгърнат в светлина, която го водеше върху крилата си. Пътуваше без значение вятъра или далечината на хоризонта. Нямаше цел, нито време, което да го кара да се съобразява с досегашния свят. Имаше цветове, много и различни, преплитащи се в причудливи форми. Около тях чистата енергия се стараеше да остане вярна на вечността и грижовно се разстилаше навсякъде. Сега беше всичко и завинаги. Нямаше начало или край. Само една мелодия се рееше из този приказен свят. Самотата я позна и се усмихна нежно…

„През музиката говори Бог“ – разговор със Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов

Защо трябваше до такава степен да се обезличи културата? Това е много тъжно и се чудя, но знам какъв е отговорът. Интелигенцията е винаги тази, която пречи да се управлява лесно един народ. И ние сме една опасност за управляващите, което е много тъжно, защото няма по-важно от културата на един народ. Това е старо клише, но за съжаление е много вярно. Много трябва да внимаваме, защото най-лесно е един народ да изпростее и това е най-опасното, казва музикантът Мартин Пантелеев.

tumblr_inline_n3s9lfiyvd1sxxu4j

Разговаряме с него в стаята на главния диригент на Софийска филхармония минути след първата му репетиция с оркестъра за концерта му, на който ще бъдат изпълнени Робер Гроло – Концерт за виолончело и оркестър /премиера/ на Робер Гроло със солист Анатолий Кръстев и “Планетите” наГустав Холст. Мартин казва това не в началото на разговора ни, а достига до тази констатация след като сме обсъждали други важни неща за музиката и изкуството въобще. Има своите обяснения, но гледа на проблема и като световен музикант – диригент, цигулар и композитор.

България има най-много концертмайстори

в престижни оркестри по целия свят, няма друга такава нация, дори Русия, дори Румъния няма. Българи имаме в Концертгебау, Ковънт гардън, преди това имахме в Метрополитън опера, Щутгардското радио – Мила Георгиева, Йоан Каменарски, Виенската филхармония – тази сензация, която направи Албена Данаилова. Това са наистина таланти – винаги ми е било мечта да събера някак си тези хора. Проблемът е друг – кой къде ще седне , казва през смях Мартин по начина, по който преди време пред „Въпреки” говореше и брат му Веселин Пантелеев – Ешкенази и също като него споделя: „Според мен това се дължи на нивото едно време в Музикалното училище и в Консерваторията. Това за мен беше единственият позитивен момент на комунистическия строй, че те толкова много поддържаха изкуството и това не може да не се усети. Сега е много по-трудно, но хората, които тогава бяха обучавани сега са на тези топ позиции в целия свят. Това е истина. Аз съм страшно благодарен, че съм имал възможността. Ето сега в Германия дъщеря ми, макар че спечели миналата година награда във Фридинхафен, тъй като там няма музикална гимназия, както е Музикалното училище, предимно се изучава музика. В Германия това започва от 18 годишна възраст, дотогава човек трябва сам да се грижи за детето си, ние непрекъснато плащаме частни уроци, даваме много средства. В Германия е много по-трудно и изисква особено постоянство. В България това беше уникално и продължава да бъде, трябва да го пазим много. tumblr_inline_n3s9g8QxKM1sxxu4j

В Германия се прави много за публиката от много ранна възраст.

Ето, както Фортисимо фамилия – това, което прави Максим Ешкенази. Правят чудесни неща, но това е съвсем от скоро. В Германия това съществува години наред. Освен това в Германия има над 150-200 години история на класическата музика, в това отношение ние сме исторически изостанали. Нямаме шанс да се сравняваме с такива държави и самата публика също. В Германия един Брамс, Бетовен или Моцарт, това са божества. Не са просто композитори, те са зачитани за нещо свещено! В България ние също оценяваме техния талант, тяхната музика, но все пак манталитетът и разбиранията ни са доста по-различни от техните и това е разликата.  Респектът, който будят класическите музиканти е огромен. В Германия те са на огромен пиедестал и като кажеш, че си класически музикант, хората те уважават много и зачитат много труда ти и знаят трудностите. В България не съм много убеден, разбира се има хора, които ходят на концерти и поддържат музикантите, но това е тъжно малко. Най-лошото от всичко е, че медиите, както и правителството не прави нищо, за да поддържа културата в България, както беше едно време”, не без огорчение коментира Мартин Пантелеев.

Но се връщаме към репетицията, към „Планетите” на Холст. Стоейки в залата усетихме, че не е съвсем доволен, макар че изискваше и даваше много. „Честно казано това е винаги проблем при първи репетиции, защото докато се запознаем с текста, докато навлезем в самия дух на произведението. Музикантите, тъй като работят страшно много, имат малко време за самоподготовка и първите репетиции, наистина, са игра на нерви и иска време да си пожелаем повече време за подготовка, за да може по-бързо да работим и да се справим. Оркестърът е огромен, много е трудно да се балансират инструментите. Партитурата е много масово композирана с могъщи динамики, с динамически контрасти и това е много трудно да се постигне при първа репетиция. Аз съм доволен, че успяхме грубо да се запознаем с материала. Аз съм сигурен, че много бързо ще се справим”.

Все пак е толерантен и разбиращ Мартин.Той знае цената на усилието да бъдеш добър, за да постигнеш целта си.

Не крие и музикантското си, и човешкото си пристрастие към „Планетите”,tumblr_inline_n3s9jaol0a1sxxu4j

както и максимализма си да се получи страхотно. „Последно го свирихме заедно преди пет години. Пиесата даже в България не е никак позната и се надявам, че ще има интерес. Това е най-изпълняваното произведение на английски композитор, въобще. И за мен е едно от най-красивите. Изпълнено с различни контрасти, виртуозни моменти, обаче, към това и много романтика, много нежни мелодии. Изключителна, изключителна пиеса и с много драматургия. Тъй като се интересувам и от астрология и от античните богове – комбинацията е уникална. Това го прави едно от най-красивите произведения.

С участието на Симо Лазаров ще се получи и зрителен ефект, той ще допринесе за още по-богатата картина на произведението. А Симо Лазаров е блестящ музикант и съм сигурен, че ще се получи прекрасна комбинация. Ще бъде с визуални ефекти и саунд-ефекти. Ще бъде много ефектно и много модерно. Ще бъде абсолютно влизане в Космоса”, говори с невероятен възторг към музиката на Холст диригентът. Няма как да не му вярваме. Дори в този много работен първи момент с оркестъра той беше в музиката на „Планетите” с внушенията си към оркестрантите. А Симо Лазаров неотлъчно го следеше.

Вероятно заради емоцията от първата репетиция или от специалното отношение към произведението Мартин сподели в малката диригентска стая и доста съкровени неща. „Занимавам се, чета много, интересно ми е. Като човек и артист – има много трудни моменти в кариерата в живота си.

Ние сме хора между материалното и нематериалното,

непрекъснато. Тази комбинация е много трудна за издържане, особено при днешния начин на живот на един диригент. Непрекъснато съм в коли и в един момент има една умора. Аз намирам утеха в медитирането, гледайки звездите и мечтаейки си отговаряйки си на неотговоряеми въпроси. Заради това ми е интересно. Хубавото е, че няма отговори – има само мечтания. Ние, всички, живеем в този мечтан сън, бих го нарекъл. Именно заради това се интересувам. А за Античността, разбира се, всеки би трябвало да знае кои са боговете. Особено, работейки сега над тази пиеса – това ми помага много за изработването на драматургия, за замисъла на това произведение. На периоди съм и аз като разкъсан. По същия начин и с религията. Има моменти, когато при един красив акорд до мажор или ре мажор, когато съм близко до Малер или до Брукнер, тогава, наистина, вярвам в Божията сила и мечтата ми е, вярата ми е, че ако има такъв свят, ако има Бог, това е този акорд. Това е безвремие, това е музика.

За мен музиката е винаги божествена.

Разбира се, това трудно се постига и тези състояния, рядко ми се отдавало – това е наистина една медитация, едно навлизане в истинската същност на музиката, на идеята за музиката. Но има дни, в които съм, не знам какъв съм, непрекъснато търся нещо, което, както казах не може да се открие. Именно заради това предопределеността…отново не съм сигурен. Чрез музиката говори Бог – абсолютно. Човек има контакт и с близки, които вече не са сред нас, а и още по-назад може да се върне във времето. Времената на Моцарт, на Бетовен, на Бах, особено Бах с неговите грандиозни, аз не мога да кажа нещо повече за Бах, освен, че той е Бах…И е уникално.

Аз самият като композитор и диригент напоследък все повече усещам, че съм част от този Космос. Много малка прашинка е всеки един от нас. Но тази една прашинка в мое лице се е отзовала на Земята и аз се чувствам като един трансформатор, през който минава енергията и аз се опитвам, не знам дали ми се отдава, но се надявам, да давам това, което чувствам. Това, което усещам от Космоса е понякога толкова силно, че ми е трудно като наелектризиран съм. Но това са и най-хубавите моменти, тогава човек усеща безвремие, тогава усеща тази, както кабалистите говорят, светлина, вечната светлина. Това са моментите, които ме карат да продължавам музиката, както казвам, особено днешният век, изпълнен с какви ли не трудности”, споделя Мартин Пантелеев с особено чувство за това усещане.

И продължава в тази посока, но вече като контакт с публиката.

В една концертна зала самите хора излъчват енергията,

която, както ние даваме музиката, те дават положителната енергия или желанието да облъчат и тази симбиоза е най-магическото нещо, което може да го преживее човек само в една концертна зала или опера, както и в театъра, разбира се. Но там има една граница, все пак, театърът е материален и се говори на определен език.  Музиката е нещо, което е космическо, в смисъл, че това е един универсум, това е един свят сам по себе си, който няма нужда от думи и докосва точните емоции на човека, които не са екстровертни, а интровертни и тази вътрешна светлина е всъщност тайната ми е било винаги цел да постигна. Това е винаги много трудно и зад този процес стои огромно, както и днес, вие виждате колко трудно се започва – диези, бемоли и забързване и забавяне – човек накрая трябва да постигне този съвършен момент, който е наистина много далечен, но се получава”, говори Мартин убедено и вдъхновено.

Преди по-малко от седмица на организирания от него фестивал в град Барт до Берлин той се включи като цигулар в първия концерт за отбелязване на 30-годишнината на знаменитото джаз трио „Акустична версия”, създадено от Антоний Дончев и Христо Йоцов. Антоний анонсира събитието преди седмици пред „Въпреки”. „Джазмен е много силно казано, аз, наистина, аз съм голям фен на „Акустична версия” и винаги ми е било мечта един ден да свиря с тях, но никога не съм вярвал, че един ден ще се случи, но съм им страшно благодарен, че те възприеха тази идея.

Джазмен е много силно казано, но беше много приятно преживяване”.

На въпрос за комбинацията му между диригент, композитор и цигулар, Мартин отговаря: „Комбинацията е съвсем елементарна, това се нарича музикант и артист. Аз съжалявам, че вече от многото ангажименти като диригент по-малко време намирам да поддържам цигулковата си форма, но бях много изненадан сега на фестивала в Германия – непрекъснато свирих само на цигулка и не се забравя. Разбира се, време за големи произведения като цигулковите концерти на Брамс, Чайковски трудно е да се намери и аз си го знам, че в момента е трудно да изсвиря някой от тези концерти, но повтарям стария си репертоар, който  не е твърде малък. Ще ми се да не се предавам, макар че цигулката изисква страшно много занимания, предимно практически – просто трябва по 6-7 часа да се свири на ден, които като липсват, аз си усещам. Усеща се, но засега тези неща ги балансирам някак си като дирижирането е на първи план в момента, но и все повече композиции се появяват. Сега изрових една моя много стара творба, първата ми творба за оркестър, която е писана през 1997 година. Изпълних я в много градове в Германия, но оттогава, тъй като беше написана за огромен оркестър, нямах възможност да я изпълня. И сега, благодарение на съпругата ми, която преработи произведението за пиано и струнен оркестър, успяхме да го изпълним. Даже не вярвам, че тогава съм бил на 21 години и сега много ми беше приятно. Аз имах привилегията да съм цигулар именно затова, че още от деветгодишен свирех в оркестъра на Влади Симеонов. И тази практика и по-късно с Филхармония на нациите, с която изнесохме над 1000 концерта из цял свят, тогава научих страшно голям репертоар. Аз бях втора и първа цигулка, винаги в средата на оркестъра и това ми даде много. Това за един пианист е много по-трудно, тъй като те нямат първоначална връзка с оркестъра. Но мисля, че няма особено значение дали си пианист или цигулар, ето Саша Попов, много цигулари българи са диригенти, наистина Константин Илиев, Емил Чакъров.”, казва в коментар като музикант Мартин Пантелеев затова дали повече са цигуларите или пианистите, които поемат диригентската палка, като си припомняме светила като Караян, Бърнстейн и с днешна дата Баренбойм, но към цигуларите прибавя и Лорин Маазел. Мартин  е избрал преди всичко дирижирането и, наистина за него това е вече посвещение. А и го признава с въодушевление.

Дирижирането изучавам все повече

и намирам отговори за значението на един диригент – опитвам се по интересен и лесен начин за хората да опиша каква е ролята на един диригент. Много хора, дори хора, които ходят на концерти не знаят, въобще, за какво един диригент е на сцената. Те имат впечатлението, че това е човек, просто да маха, да танцува. Те така са ми казвали, когато е силно, той като чуе музиката и прави силни ръкомахания и като е тихо трябва почти нищо да не прави. Аз се опитвам да обясня с прост език, естествено, който иска да навлезе повече в материята може да си купи книгата на Мусин за дирижирането, но те са написани с твърде труден език за един немузикант. Аз искам да тръгна оттам, че диригентът е затова, най-малкото един оркестър да започне и да свърши заедно. Това само по себе е вече полувъзможно при някои композитори. Оттам нататък започваме да говорим за темпа, за интонация, за какви ли не малки детайли, които са…аз като започнах да пиша и първите пет страници, даже не можех да започна с ангажиментите на диригента към оркестъра. Това е една огромна симбиоза от фактори, които човек е длъжен да постигне като диригент .

Но самата идея за светлина и за енергия –

това е нещото, което един диригент може да си мечтае и да желае да постигне. Оркестърът е един отделен свят, защото това е един свят, който е нематериален – има хора, но те творят нематериалното ”. Пламенно говори за това Пантелеев, като изразява думите и с ръцете си. По своему дирижира разговора…все пак той е за музика, неговото божество. Няма как в разговора ни да не стане дума и за брат му Веско Пантелеев – Ешкенази, с когото наскоро имах концерти в Кейптаун, където Мартин е постоянен гост-диригент. „Ние не свирим сега за първи път, но за съжаление, свирим доста рядко заедно. Той винаги е бил за мен като пример в малките ми години, когато го слушах да свири по цели дни. Той печелеше конкурси и винаги е бил пример като цигулар. Сега ролите се размениха, но ние продължаваме да мислим заедно, да музицираме заедно. Това е много дълбок момент и човек може да е само благодарен.” И двамата пращаха страхотни снимки по фейсбук, включително и от нос Добра Надежда, не само от концертите. Пращат и когато не са заедно по световните концертни зали.Така са винаги с нас, всички, които обичаме музиката им.

„Приключението на Шпук“

Към днешна дата това се случи преди около 13,7млрд. години, приблизително 10-35секунди след епохата на Планк, когато ранната Вселена бе запълнена хомогенно и изотропно, и се разшири експоненциално в период, след което настъпи космическа инфлация. Шпук празнуваше рождения си ден с безбройните си приятели. Бе сравнително млад,  роден когато Вселената бе в безкрайно плътно състояние с огромна температура и налягане, точно в този период от историята, който е сред най-важните неразрешени проблеми на физиката. Бе спрял да обръща внимание на възрастта си, тъй като разбираше, че цифрите нямат никакво значение. Ако трябва да сме точни тогава нямаше цифри, а за да сме по-наясно, би трябвало да използваме теорията на квантовата гравитация. Но нямаме време за това. До момента бе разбрал, че трябваше само да се радва. Та какво му остава на един дух освен да е щастлив? Майка му Етерна бе го научила, да цени факта, че съществува, да не приема нищо за обикновена даденост и по-добре да избягва банални въпроси от сорта на „какъв е смисълът на живота“, който в крайна сметка нямаше конкретен отговор.
„Просто бъди, целта е в пътя,“ често го съветваше тя, „а той е дълъг и необятен, но ни дава желаната свобода.“
Lux_Aeterna_by_taenaron
На празненството присъстваха освен близки и роднини, доста важни гости поканени лично от баща му Лукс, който се стараеше синът му да отрасне в добри кръгове на обществото. Измежду наблюдаваната чаровно-хаотична асиметрия между материя и антиматерия, се забеляза Времето, както винаги обгърнато в чиста енергия и в блестящо настроение. Присъствието му особено поласка Шпук и родителите му. Заприказваха се за какво ли не и както е прието в определен момент дойде време за подаръците. Шпук нямаше представа какво да си пожелае при положение, че имаше всичко необходимо. Единственото, което представляваше неизвестност, караща го да изпитва детско любопитство, бе материята. Искаше му се да я опознае, именно защото все още му бе чужда и въпреки нейната ограниченост.Освен всичко бе и само 4% от познатата Вселена, така че си помисли, че не би трябвало да му съставлява трудност. Просто му бе омръзнало да се разправя с далеч по-мащабната тъмна материя, да не говорим за преобладаващата тъмна енергия, която на моменти бе сериозна заплаха и той ненавиждаше.
Престраши се и се обърна към Времето:
– Ще ми се да попътувам напред с теб.
Родителите му го погледнаха учудено. Не знаеха, че синът им има подобни желания и като че ли им стана малко неудобно от неуместната му прищявка. За тяхно успокоение, Времето забелязвайки притеснението им, се усмихна мило и го попита:
– Наистина ли го желаеш? Ще бъде съвсем различно от всичко онова, което познаваш.
– Именно това искам! Тук малко по малко….ми е много скучно…
Погледна към родителите си с извинение, усещащ, че без да иска ги засяга.
– Наистина ценя всичко, което имам и съм благодарен, но искам да науча и да знам повече!
lux_aeterna_by_prototype516-d3dlhi7След кратко мълчание:
– Типичен малчуган… – с лек присмех вметна Лукс, а Етерна леко повдигна рамене.
-Ще се грижа за него. – Времето прозвуча решително и мигновено всичко започна да се променя. Цели галактики с принадлежащите им до хиляда милиарда звезди, гравитиращи около общ гравитационен център, затанцуваха из облаци от междузвезден газ и създаваха Космоса. Още по-впечатляващи и ярки бяха квазарите, излъчващи такова количество енергия, равна на няколко милиарда пъти повече от тази на слънцето, което тепърва предстоеше да се появи. Температурата на повърхността им бе около 16 000 градуса, а техният диаметър 400 милиарда километра – много по-големи от цели слънчеви системи. Материята в тях бе в плазмено състояние, като от нея се раждаха все повече нови галактики. Зловеща гледка представляха черните дупки в тъмната материя,  съставляваща около 90% от масата на повечето от тях, но Времето знаеше добре пътя и избираше само сигурните отсечки.
– Как ти се струва? – попита Времето захласналия се дух, който наистина не можеше да повярва на това, което се случваше около тях.
– Това да не е сън? – плахо отговори той.
– Не знаех, че вие духовете имате сънища? – шеговито отговори водача.
– Искаш ли да се прибираме вече?
– Не, още не моля те! Толкова е интересно, а и пътуването едва сега започна – с молба изрече Шпук.
– Е, все пак те разходих около 8 милиарда години напред!
– Моля? Наистина?!
– Да, наистина. Виж, имам работа, така че нека се прибираме. Родителите ти сигурно се притесняват. Обещах да не прекаляваме и да не се бавим. – загрижено обясни Времето.
– Моля те, моля те още съвсем малко! – по детски се примоли малкия пътник.
– Ето натам! Какво е това? Прилича на синьо топче. Не видях подобна звезда досега…
– Това не е звезда, а планета. Голяма част от нея са соленоводни океани, а останалото са реки и езера. Тя е единствената в Слънчевата система, на която е открита вода в течно състояние.
Шпук онемя, защото за първи път в това магическо пътуване усети, как една планета оживява. Из водните повърхности се образуваха вулканични изригвания, големи острови. Протозои и едноклетъчни се заиграваха. Чрез делене на клетката започнаха да се появяват многоклетъчни организми и едни много странни зелени неща, които Времето поясни, че се казвали водорасли – първите растения. Повече от 2млрд. години не се случи нищо особено, но ето, че изведнъж само за около 300млн години, първите водни безгръбначни същества заживяха, континенталните блокове бяха оформени, ето ги и рибите с форма на гръбначни животни, изобилие от миди и раци, също влечугите и други насекоми заприиждаха в царството на животните, първите иглолистни дървета растяха, образуването на въглища започна, гигантски гущери наречени динозаври започнаха да обитават земята, първите птици завладяваха небето.
Шпук наблюдаваше в захлас, леко замечтан и не се сдържа:drugi_svetove
– Но как става това? Кой го създава и защо?
– А ти как мислиш? – леко закачливо попита Времето.
– Не знам…Другите планети бяха толкова различни, обгърнати в газ и плазма. Тук е друго. Не съм усещал това преди. Сигурно знаеш как става? Кажи ми, моля те!
– Внимавай! – изкрещя Времето, наблюдавайки как един астероид с всичка сила летеше към синята планета. Последва ужасяващ трясък, експлозия, която внезапно опожари огромна част от кълбото. Настъпи хаос, а после мълчание и зловеща тишина… Всичко сътворено, целия живот престана да бъде. Шпук стоеше безмълвен, опасявайки се, че това бе краят. Гледайки натъжения си приятел, Времето нарочно забърза, за да се опита да го успокои:
– Ето виж, въпреки тази катастрофа, живота продължава. Това са първите човекоподобни – хората. Те нарекли тази планета Земя.
Осъзнавайки, че пътуването продължава, Шпук усети нов вид изблик на радост.
– Земя! – възкликна той, – звучи красиво. Това име ми е познато, не знам откъде, но като че ли винаги съм знаел, че някога ще бъда тук. А какви са тези създания, хората?
– Странни твари… – продължи Времето, – някои се мислят за Божествени, други, че са обикновена математическа случайност, която в един момент спира да съществува, подобно на звездите, които ти забеляза как загасват безвъзвратно в безвремието. Интересното е, че освен инстикти, имат и чувства. Могат да вярват и да обичат, но често забравят тези си качества и голяма част от тях не се различават от останалите бозайници.
Шпук гледаше учудено.
– Какво е да обичаш? И да вярваш?
Времето помисли:
– Трудно е да се опише с думи, трябва сам ще го разбереш и усетиш.
Отново изминаха милиони години. Шпук с удивление наблюдаваше развитието на тези същества. Той разбираше, че те са не само странни – хората можеха да са ужасно агресивни, разрушавайки сами изграденото от тях. Въпреки желанието си за открития, често те застрашаваха себе си повече от всички бедствия, които вилнееха на Земята. Вместо да обръщаха внимание на факта, че им е дадена възможността да се обичат, те инвестираха талант и умения в изграждане на все по-модерни оръжия, смятайки, че по този начин могат да властват над другите. Строейки все по-високи сгради, всъщност изравяха пропасти между тях. Вместо мостове градяха граници. Все по-рядко се запитваха, кое им е истински нужно, кое е това без което не могат. Не мислеха. Просто трупаха. Но не неща, които изграждат, а такива, които събарят. Трупаха дрехи, коли, самолети, съборетини, в които се разграждаха, размиваха се, но искаха още и още. С годините някак си смисълът на животите им бе девалвирал, затова хората използваха все повече „думи, думи, думи“, както се бе изразил един голям поет. Те всичко знаеха, изричаха го стотици пъти на ден, изповядваха го, кълняха се в Господ, но всичко бе „думи, думи, думи“, а не действия. Не искаха да се оглеждат в огледалото на живота, защото ги бе страх от самите тях.
Времето усети разочарованието:
– Мисля, че видяхме достатъчно. Нататък става все по-тъжно…
– Но къде тогава е смисълът на всичките тези милиарди години? – промълви Шпук.
– Ах, пак с твоите въпроси… – с ехидна усмивка потегляше Времето.
Етерна и Лукс бдяха непрестанно над тях. На празненството току-що бе пристигнала Любовта…

„Паралел“

Сигурно сте се замисляли, как от комбинацията на пръстта с вода, земя и слънце, се раждат растения във всякакви причудливи форми на дървета, храсти, цветя, треви от тях съответно плодове или зеленчуци. Не съм ботаник, но тази игра на четирите елемента, си има биолигическо обяснение, във формата на трудноразбираеми формули, описващи съставките на отделните семена. Целта ми не е да търся обяснение защо точно краставиците са зелени, а не например лилави като патладжаните или пък с вкус на банан (благодарение на някои ГМО експерименти сигурно скоро ще се сблъскаме с подобни сюрреалистични творения). Всъщност ми се иска да потърся паралелите на тази симбиоза с написването на една класическа композиция. Често ме питат как се случва това и затова реших да размишлявам, споделяйки го с вас, но едва ли ще мога да дам точно обяснение. Подобно на природните феномени и композирането има своите закони, формули и форми, които трябва да се учат и практикуват с години, преди музиката да се превърне в средство за изказване на философски виждания, чувства, емоции, помагайки ни в търсенето на Светлината, per aspera ad astra. Има достатъчно изписана литература относно техническата част на композирането, но без да омаловажавам науката, трябва да съм съвсем честен и да ви призная, че поне за мен то е вид медитация, би могло да се каже опит за комуникация с отвъдното. Не искам да звуча мистично или да засягам други колеги, които може би имат други начини за творене, но търсейки музиката аз самия не се чувствам като нищо друго, освен като един проводник, трансформатор на енергия, била тя космична или Божествена. Определени произведения от великите композитори, (много са и не ми се ще да ги изброявам сега, може би някой друг път), наистина те карат да почувстваш духа на времето, преходността ни, но и силата на вечността, която ни зове. Ето, пишейки тези думи слушам Шубертовия струнен квинтет, в чиито начало и край на втората му част, като че ли небесен ангел разговаря с Господ. Именно такива музикални моменти са тези, които в трудни моменти или когато сме в търсене на отговори, ни дават глътка въздух, дори Светлина. Пренасят ни там, където нощта и деня, дори вятъра, ги няма още. Материята не иска да бъде, а се наслаждава на другите си измерения. Само идеи летящи в енергия, заедно със сенките на духа се докосват и очакват да са завинаги във времето. Светлината е блян, обгърната в чиста любов, създаваща постепенно лицата на бъдещето. Тези моменти граничат със Сътворението на десетата духовна йерархия, Човекът и слънчевата система – духовното им състояние, старият Сатурн. Всичко е всичко в този вечен миг… А в реалността, за да напишем едно произведение, елементите ни са хартия, молив, (в модерно време те са заместени от компютри, но символично за мен си остават хартия и молив) петолиния и вълшебните точици. Елементите, както и в природата трябва да бъдат „съживени“ от композитора. Сами поотделно не биха значели нищо. Нито лист с празни петолиния, нито блуждаещи ноти или самотен молив, могат да ни дадат каквото и да е послание. Съчетавайки ги обаче те могат да създават светове, невидими да, но изпълващи душите ни. Въпроса е как? Та далеч не всяка творба е непременно шедьовър! Има доста такива, които ни карат да не стъпим повече на класически концерт. Вместо музика, се „рисува“ по партитурата с цел тя да изглежда „интересно“. В резултат на което откъслячни звуци в различните инструменти, създават неописуем хаос, доста типичен за края на20ти и сегашния 21ви век. Не твърдя, че няма добри композитори в момента, напротив. Проблемът е липсата на дух, което всъщност е и основна причина за разпадането на вътрешните ни ценности. И тук трябва да споменем, че дори измежду нас да има нови Чайковски или Брамс, то обществото ни отдавна няма нужда от тях. Забързаното време ни кара да забравяме и ценим красивото. Това е и нещото, което ни засмуква във вакуум към привидно още по-високи скорости, забравяйки или по-скоро незабелязвайки, че всъщност отдавна буксуваме и изравяме стремглаво пропасти не само един към друг, но и към самите себе си. А и накъде бързаме? Всичко е всичко в този вечен миг, но ние трябва си вземем време за да го оценим. Всяка нотичка трябва с грижа и най-вече с любов да бъде поставена до другата, да се прегърнат в хармония, да затанцуват, да се заобичат просто защото са те и сега са живи вече! Вече не са само в сферата, а са заедно и целувайки се, те са любов, те са музика, завинаги…

„Ези и Фореста“

Тя обичаше да ходи там горе и да мечтае най-често за цветове, които се преливаха невидимо, превръщайки всичко в приказен свят. Един ден видя едно малко таралежче да пълзи около дървото. Шумолеше си разглеждайки и изглеждаше, че търси нещо. Тя беше самотна и не можа да се въздържи: „Хей, ежче!“ рече му тя. „Какво търсиш? Мога ли да ти помогна?“ То се учуди, даже стресна, как може дървото да говори и то с толкова нежен, вълшебен глас. Поогледа се настрани и не видя никого. „Тук съм, горе!“ прошепна тя, забелязвайки объркването му. Таралежчето погледна към короната на дървото и се стъписа. Та нима това бе тя? Беше чувало много легенди за нея, но честно казано не вярваше на нито една от тях. Най-малко, че тя наистина съществува и че един ден ще я срещне. „Аз…хей! Коя си ти? И как така… говориш езика на таралежите?“ Мислеше, че сънува или, че е прекалило с отровните змии. „Приятно ми е, Фореста!“
„Това е тя наистина! Горската фея Фореста“ с разтуптяно сърце примигваше то. „Но ти наистина ли съществуваш..?“ попита невинно и объркано. „Разбира се, стига да поискаш. Виждат и усещат ме само тези, които го желаят истински.“ Тя политна към него и то усети мириса на ванилия примесен със здравец и липа. „А ти, ти как се казваш?“ То сведе главичка и промълви „Ези. Казвам се Ези.“ Тя се усмихна мило и се почуди защ
о то се навъси така по детски. „Никога не съм срещала таралеж с толкова красиво име. Но защо така, защо се натъжи?“ попита Фореста с трепкащи мигли. „Всички в моето хълмче ми се подиграват заради името ми. Нарекли са ме така, защото бодлите ми са розови. Ези, както знаеш, на нашия език значи роза..“ 10409485_10204579243069798_8139051086909220994_n

„Но какво по-хубаво от това да си различен от останалите?!“ възкликна тя със светла усмивка. „Просто бъди себе си и вярвай! Ти си един, а те много. Не можеш да очакваш, че всички ще те харесват. Това не е важно.“ Тя го гушна и политнаха нагоре. „Ето погледни! Това е важното – хоризонта там далеч. Цветята и птичките навред са красиви, но не можем да погалим всички. Гледай винаги напред!“

В очите на Ези заблещукаха мечти. „Но аз никога не съм бил толкова високо! Дори ме е страх да погледна надолу. Тук е толкова красиво! Не те ли е страх да не паднеш? Крилцата ти са толкова нежни…“ Тя продължаваше да лети нагоре. „Страх?! Живей сега Ези! Остави се на магията на полета. Всеки момент е неповторим. Ние сме този момент. Но без нашето желание всичко е безмислено. От друга страна, какво значение има всичко, след като това, което желаеш не се е случило..? Живота трябва да се състои в това, без което не можеш.“
Летяха дълго. Ези повярва…

„Заедно“

1604711_10205155709481098_170977047298403282_nЗората без усилие постигна вечната си цел и започна постепенно да оцветява морето в различно зелено. Вятъра блуждаеше в различни посоки полюшвайки волните желания на гларусите, които си говореха нещо във въздуха с огромен ентусиазъм. Не разбирах нищо, но все пак чувствах с всичките си сетива, че бях част от тях и от всичко, което ни заобикаляше. Бяхме заедно – аз и те. Съзерцавахме замечтани в бъдещето хоризонта, докато секундите неусетно отлитаха една по една без да се замисляме колко от тях има всеки от нас. Бяхме над времето и неговите приумици да ни оковава в границите си. Поне за момент бяхме само ние и сега. Зареяни в музиката на вълните, усещахме силата на мига. Този определен миг, който никога не е бил и няма да е никога същия, както всяка една от вълните, блъскащи се като че в съдбовно отчаяние, усещащи, че няма да се срещнат отново. Благодарение на безмилостните им удари, краката ми се впиваха все по-дълбоко в сместта от бодливи миди и смлени във времето скали. Всяка една от вълните бе различна и в напълно несъвършена форма. Не можеда се каже красива или грозна. Някоя съскаше като змия, друга бучеше като тремоло на тимпан. Въпреки това създаваха хармония с облаците, които подобно на тях бяха в причудливи форми, събуждащи фантазиите на всяко дете. Усетих енергията на въпросите без отговор и разбрах, че нямаше нужда да питам, а само да знам. Да вярвам…Отворих очи, прегърнах новия ден и тръгнахме.

„Ние“

urlПътувайки из облаците (в пряк и преносен смисъл) си мисля, че лошото на цялата идилия в сетивния свят е страха от евентуална загуба на привидното щастие. Разчитайки само материалните блага, да ни носят така желаната задоволеност, расте и огромната възможност от нейната загуба и страха от последствията. Концентрирани да уредим максимално добре нас и близките си започваме да забравяме кои сме ние, или по-лошо – никога даже не сме се опитали да разберем кои и защо сме. Или вярваме на случайността? Такова предположение би било пагубно! Родени измежду билиони звезди и планети, без да имаме и представа за истинското начало, да не говорим за самата вечност, е лесно да се надяваме на случайността, но тогава всичко, което сме изживели, усетили, създали, обичали, всичко това би било случайност. Но кой в крайна сметка създава случайността? Бихме казали – никой. Тя сама си се създава и от време на време ни осведомява с решенията си, а ние на свой ред сме доволни или недоволни от нейните прищявки. Нещо като вид договор за живот с нея, където решаваща роля играе също така многоуважавания г-н Късмет, който е крайно обичан най-вече, ако ни дари с няколко милиона от лотарията. Много често се забравя неговия най-голям подарък, а именно това, че сме дарени с това, да сме живи. Ами представете си, някой друг вместо нас да беше получил тази възможност. Защо точно ние имаме възможността да прекараме известно време, макар съвсем кратко, на тази планета? Дали отговора не е, че винаги има причина, но всеки трябва да положи известни усилия за да я открие? Причината се крие всъщност в нашите таланти, чрез които имаме начина да открием себе си, някъде дълбоко, архетипно, връщайки се в генетично заложеното ни Аз. Та иначе би следвало, че ние сме просто блуждаещи сенки или духове, минаващи през времето! Все някога сме „започнали“ и този момент е далеч преди нашето раждане на земята. Също така пътя продължава и след разпадането на клетките ни. Но за да повярваме е нужна сила и тук се връщаме при въпроса за материята. Поддавайки се предимно на нейните изкушения и живеейки само в нейния свят сме застрашени от непрестанен страх от нашето пълно изчезване след смъртта. Някои дори сравняват нас с вид електроуреди, телефони или компютри на които също „им свършвала батерията“. Това ли е всичко? Нима няма свят „зад завесата“ както някои Кабалисти го наричат. Света на 99те процента е около нас, но той както знаем не е видим. Това значи ли, че не съществува? Откъде тогава се раждат произведенията на Бах, Моцарт, Малер? От игрите на г-жа Случайност и г-н Късмет? Но нека ги оставим на мира и да вземем за пример факта, че чак началото на миналия век е открито електричеството. То винаги е съществувало. Oще 600 пр.Хр, Талес от Милет прави наблюдения, че след търкане на кехлибар в животинска кожа, по кехлибара се полепвали частици от козината или слама. Той нямал обяснение за това, но се счита за началото на дългия път към откриването на тока. Много по-късно в 17 и 18 век учените Уилиям Гилберт, Ото фон Гюрике, последвани от Джеймс Ват, Луиджи Галвани и Алесандро Волта продължават експериментите и се доближават постепенно до целта. Но само един е успял да мине зад завесата, в светът на 99те процента и да го поднесе наготово на всички нас – Томас Едисън, който през 1877 създава електрическата крушка и света спира да тъне в мрак.

По същия начин е открита Менделеевата таблица, в сън, може би медитация, екстатично състояние, когато архетипите се съживяват и ни заговарят. Но ние трябва да ги послушаме и то не с ушите си, а с вътрешното Аз, което е високо над материалния ни слух. Подобно на примера с тока са откритията на големите композитори. Музиката на „Юпитеровата“ симфония на Моцарт (скандална за онова време) е била винаги някъде в сферата, но именно той я открива и подарява на нас. Не друг! Имало е десетки, стотици други композитори по негове време. Ще кажете: „Е, Моцарт е гений!“
Така е! А какво е гения, ако не именно състояние на духа, което някои могат да открият и владеят, а други не? Състояния извън навиците, любими на хората вярващи само в материалния свят. Тези състояния са нашето Аз и само те остават след нашата физическа смърт. Те са богатството ни, което би ни прехвърлило във времето. Не печалбата от борсата. В този ред на мисли се чудя на хората с влияние в обществото – защо целта им е неспирното материално забогатяване, което в крайна сметка не им дава нищо, освен желанието за още по-големи приходи, пораждащи обаче, както споменах в началото, и все по-голями страхове за загубата им. Всъщност те се превръщат на едни обикновени роби или в най-добрия случай говорещи представители на някакви банкноти. Някой ще каже „не става дума за пари, а за власт!“ Власт над кое, извинете? Може би над самите тях, но божественото у всеки от нас не може да бъде отнето по никакъв начин. Щастието или с друг език Светлината е твърде далеч от материалното. Затова трябва да ги пазим! А за целта не се изисква нищо освен вяра.

„Диригент. Що е то?“ (продължение)

1604946_694681787293228_1868190144851091425_nБяхме стигнали до момента, в който диригента успява да накара оркестъра да свири заедно по вертикал, но какво от това, ако царибалансионен хаос..? Инструментите вместо да хармонират един с друг, започват да си пречат свирейки с една и съща динамическа сила. По този начин се губи главната мелодическа линия, (не говорим въобще за полифонични ходове, които са така важни за тематичния материал) и води до създаването не на музика, камо ли на изкуство, а на безмислен, дразнещ шум. Нещо подобно би станало, ако група хора заговорят едновременно и започнат да се надвикват. В крайна сметка никой не разбира какво говори другия. Така е и в оркестъра. Добрия баланс между отделните иснтрументи, би създал основи за една добра интерпретация на дадено произведение. От личен опит обаче бих казал, че постигането му отнема много време, поради факта, че самия диригент има нужда от години опит с оркестър, докато успее да чува случващото се в оркестъра, в съотвествие с написаното в партитурата. Позволете ми малко отклонение – още помня радостта в моите първи опити да дирижирам и най-вече от това, че не чувах нищо освен огромната маса звук, която колегите ми с удоволствие възпроизвеждаха, а аз като наивно дете си мислех, че целта е постигната и вече съм диригент. Слушайки записи от концертите ми постепенно започнах да разбирам с огромно разочарование, че всъщност произведението, не звучи така както по хубавите записи, а цари очарователен младежки хаос. Чудех се, какво става? Нали беше толкова успешен концерт със заглушителни ръкопляскания..? Питах се къде е проблема и след доста време осъзнавах постепенно грешките си. Започнах да търся начин за постигане на по-добър звук с помощта на динамичен баланс. И така до днес съм в търсене.., но да продължим нататък.
Развиването на диригентския слух е много труден процес, изискващ дългогодишна практика, но преди всичко безупречна концентрация по време на работа. Трябва да спомена, че при твърде голяма всеотдайност, съществува риск човек (от собствен опит го казвам) да започне да сънува звучащите акорди, чиито гласове представляват невидими духчета, които се боричкат за предимство в приказния свят на партитурата.
Но да оставим шегата настрана. Как да се балансира звука? Тези от вас, които имат партитури, могат лесно да забележат, че под черните точици с различни опашки са написани различни букви, като р (piano – тихо), f (forte – силно), както и техните разновидности pp, ff, ppp, fff, mp, mf, подсилващи или намаляващи значението им. Освен тях, съществуват и знаци за постепенно усилване или намаляване на динамиката. Това са единствените указания от композиторите, касаещи динамическите нюанси. (Рядкост са автори като Густав Малер или Игор Стравински, които обозначават динамиката екстремно точно, на моменти с цели изречения, улеснявайки, но в същото време и затруднявайки диригента, тъй като изискванията стават още по-високи и съвсем конкретни.) Често съм запитван – „Ама то нали всичко е написано в нотите? Музикантите не могат ли просто да си изпълняват написаното?“ Практиката доказва, че не може, тъй като за всеки музикант динамиката е нещо много субективно. Няма пряко доказателство кое точно е тихо или силно, много тихо и много силно, не толкова тихо и не толкова силно. Трудността идва от факта, че всеки от нас е различен. Вкусовете ни са различни. Убежденията също. Някои вярват в Бог, други в напълното изчезване след смъртта. Едни предпочитат кафе, някои го ненавиждат. Стотици примери. Така е и с възприятието ни за силата на звука. И тук е решаващия момент – диригента е този, който трябва да обедини мисленето и възприятията на музикантите!
Отиваме крачка напред и предполагаме, че имаме на лице диригент, който може да чува партитурата и има представа за звука, който би искал да постигне (о, това не е никак малко!). Логично е да попитаме, как да постигне той желанията си, след като се разбрахме, че няма как да използваме мегафон или още по малко електрошокова палка, както наскоро се пошегува мой приятел. Тук идва момента да поговорим за езика на ръцете, който е единствения официален начин за комуникация между диригента и изпълнителите по време на концерт. Казвам официален, защото за разлика от един млад диригент, който в старанията си се чувства длъжен да изпълнява схемите, за които говорихме перфектно ясно и резултата е метрономно прочитане на нотен текст, то има други като например легендарния Херберт фон Караян, чийто поглед на моменти е бил достатъчен и е можел да докара всеки оркестър до апокалиптично фортисимо, а затваряйки очите си звука е изчезвал в небесата…Разбира се, това е плод както на усърдна предварителна работа, така и на неговата огромна харизма.
Ръцете могат наистина да говорят, а всеки диригент трябва да открие най-ясния начин да изрази себе си, чрез тях. Обърнете внимание, че двете ръце имат две различни функции (именно заради което е много неправилно двете да изпълняват огледални движения. Често наблюдавана грешка!) – тази с палката (почти винаги дясната) е ръководната, мога да я нарека двигателя, даваща темпото и ритъма, заради което трябва да е абсолютно съвършенно изрядна, ясна за музикантите. Също в зависимост от големината на жеста, би могла да спомага за динамическите разлики. Но другата е тази, която отговаря на за всичко друго – динамика, щрихи, акценти, фраза, не на последно място и естетика на звука.
Чувайки звука, диригента, въпреки непрекъснатото внимание към темпото в „двигателя“, трябва от една страна да „разказва“ историята на произведението, а от друга да поддържа баланса с помощта на лявата ръка, с по-плавни или по-резки, по-големи или по-малки жестове. Съотношението меду жестовете е определящото, помагащо ни, в определен момент да постигнем кулминация в произведението, било тя в тиха или силна динамика.
И за да довърша тази сложна точка от задачите на диригента, искам да добавя едно допълнително усложнение, което представлява акустиката на дадена зала. Тя играе огромно значение в постигането на динамически баланс, тъй като иснтрументите и гласовете звучат по съвсем различен начин в различните акустики. Когато един оркестър работи постоянно в една зала, с този факт се свиква и не представлява трудност. Но по време на концертно турне например, много често няма възможност дори за така наречените акустични репетиции. Причина са най-вече забързаното и модерно време, където всяка секунда е пари или пък лоши метеорологични условия. В такива случаи диригента има за задача да реагира светкавично в абсолютно непознати зали, отчасти с много трудни акустични условия, а решенията му могат да направят концерта хубав или да го провалят. Мога да дам редица лични примери, сега смешни, но всъщност изпълнени с много стрес заради спукани гуми, падащи скали, виелици или наводнения…Нека го оставим за друг път. Скоро можем да продължим по пътя на диригентсвото.

„Пътуване“

1385271_590361377725270_343693047_nЛетим на някъде, без значение вятъра или колко далеч е хоризонта. Цветовете на мечтите се преплитат, прегръщат, галят сетивата ни и топлят замръзналите отдавна сърца. Къде сме и защо? Гадаем като малки деца, с трепет търсим някакъв знак като малка светулка, гледаме напред в мечтите, в необятното, предчувстваме вкуса на болката, радостта, любовта, забравяйки за нас самите. Крилата от сълзи – макар тъй слаби и чупливи, пърхат непрестанно в изстъпление, да, като че ли дори в зла лудост, покосявайки трепета на душите ни, танцуващи в неспирно, безмълвно танго. Очите ни се реят в слепотата на материята, в безграничен копнеж, търсейки светлината на страстта. Огромни капки наводняват улицата от надежда и ни прокуждат в студената страна на съмненията. Озъртаме се. Настава здрач. Тъмнината завладява неусетно невинните кътчета лила и с лекота ги превръща в част от мрака. Пулсиращи, блуждаем и налитаме в лабиринт от ненужни въпроси, които ни тласкат все по-навътре, все по-дълбоко в бездната на страха. Опипваме съзнанието си с последното кокиче от копринено незнание и разбираме, че границата на щастието не е недостижима. Пред нас и в нас, тя ни кара да не спираме да я търсим. Най-важното е, че не се отказваме, а летим, дори със склопени за миг желания или сили. Никога не спираме, никога! И все повече ни изпълва истинската, чиста енергия – онази, която е била винаги, била още преди всичко да започне. Усещайки светлината на безкрайното, продължаваме с лекота, както вятъра на времето – per aspera ad astra, от дявола към Бога, през омразата към любовта…