Category Archives: Светът на Мартин

„Диригент. Що е то?“

Здравейте и добре дошли!

Започвам да пиша тези редове само за приятели, без да искам да преоткривам нещо или да си правя илюзиите, че съм първия, който е помислил над тези неща. Единствената причина е най-често задавания към мен въпрос (заедно с „кой е любимият Ви композитор..?“) – какво всъщност прави диригента на подиума и кому е нужен той въобще?

Преди да продължа само искам да отбележа, че това са мои лични разсъждения базирани единствено на опита ми в оркестровото музициране през изминалите 30тина години…

Иска ми се съвсем накратко да изложа само най-важното и да не се увличам в твърде много детайли, тъй като има достатъчно написана литература. За тези, които серизно искат да научат повече от моите съвсем скромни впечатления, бих препоръчал на 1во място да прочетат книгите на И. Мусин, който безспорно е един от най-важните педагози, създател на Ленинградската диригентска школа. Споменавайки името му, ми e трудно да продължа да пиша, но да не се повтарям – пиша за вас приятели, които в голяма част не сте музиканти, а просто обичате музиката и бихте искали съвсем приблизително да научите основните задачи на диригента.
И така…

Със сигурност, когато отидете на концерт, първото нещо което ви прави впечатление, е че диригента излиза след оркестъра, получава голям аплауз както в началото така и накрая след финалните акорди. Защо? От къде накъде при положение, че той (или тя – в днешно време има много талантливи жени диригенти, които уважавам, но аз ще се придържам към обръщения в мъжки род, за да бъде по-лесно) не е изсвирил и една нота? Щрайхистите изпълняват средно между 15,000 и 20,000, духовите доста по-малко, но затова пък се чуват повече, тъй като са солистично изнесени в партитурата. Напрежението за устните мускули, челюстта, белите дробове е огромно. Това не значи, че работата на един музикант със струнен инструмент е по-лесна. Нетипичната за тялото позиция води в годините до сериозни изменения и заболявания на гръбначния стълб. Натоварването на сърцето за всички музиканти, заради отделянето на хипер висок адреналин е неописуемо и в пъти повече от нормалното. Но това е друга тема на която трябва да се обърне специално внимание.
И накрая какво? Диригента се кланя, обира цветя и овации, след като известно време просто е жестикулирал с или без палка (тя пък за какво ли е..? Не може ли без нея? Труден въпрос, на който ще се върна по-нататък.) едва ли не представяйки хореография по изпълнената музика, в повечето случаи с фризура тип „развълнуван диригент“. Е някои от тях с годините нямат такава, но клатушканията и танците си приличат. „Не може ли просто да го няма и да остави хората да си свирят на спокойствие, вместо да им размахва заплашително батона си?“ ме попита наскоро озадачено един митничар. Разбира се, че може! Но само до известна степен. В по-ранните епохи произведенията са били композирани така, че да бъдат изпълнени само от солистите, с помощта единствено на концертмайстора, без да има нужда да им се „пречка“ Маестрото. Но с годините музиката се изменя, става все по-масщабна, темпото и ритъма все по-комплицирани, музикалните пластове и цветове нарастват до неузнаваемост. Докато във времето на предкласиката и барока са били нужни няколко музиканта за изпълнението на тогавашните композиции, в 20ти век са необходими понякога 100, а понякога дори повече иснтрументалисти или гласове. Например Симфония №8 на Густав Малер наречена също „Симфония на хилядата“ включва освен голям оркестър, два смесени хора, детски хор, орган, 6 арфи, мандолина. Често на сцената са 300-400, има изпълнения и с 1000 музиканти. От техническа гледна би било невъзможно този състав дори да започне заедно, да не говорим да изпълни дори два такта без диригент. Което ме води към една от първите задачи на диригента, но в никакъв случай не най-важната. А тя е да накара определен брой хора да музицират заедно. Повечето от вас знаят и виждат, че диригента освен гореспоменатите пословични и понякога карикатурни активи, разгръща от време на време страници на партитура. В тази партитура се крие самото произведение, написано от композитора. Стотици, хиляди черни точици, комбинирани в милиони възможни варианти ни дават възможността да се докоснем до отвъдното, да пътуваме във времето, да обичаме, да чувстваме отговорите на вечни въпроси. Но как технически става това? Ако имате възможността, отгърнете страница на произволна партитура. Освен нотите, които всеки познава, ще ви направи впечатление, че има много нотни редове. Всеки отделен иснтрумент си има собствен ред върху който е изписана неговата мелодия. Виждате, че редовете са организирани един над/под друг както и така наречените тактови черти вертикално на редовете. Тези тактови черти организират пулса, чрез който инструментите могат да хармонират помежду си на различни интервали, създавайки акорди и мелодическите линии такива каквито ги чуваме. Диригента е този който е длъжен да бъде двигателя на този пулс, съобразявайки се с изискванията на композитора за темпо, което е изписано в началото на произведението или при смяна на него. Най-лесно би било, ако диригента имаше мегафон и от време на време да изкрещява на отделните групи по някое указание от сорта „цугтромбона, малко по-бързо де!“ или „цигулките какво правите? Не чувате ли, че виолите са по-бавни? “ „ама кларинети, не чак толкова моля! “. Всичко това в рамките на шегата разбира се. Колкото и да е странно, диригентския език позволява именно тази комуникация, благодарение на което музикантите могат да свирят заедно. За тази цел са създадени диригентските схеми, които сами по себе си са елементарни движения надолу, настрани и нагоре в зависимост от размера на такта 2/4, 3/4, 4/4 (съответно две четвъртини, три четвъртини, четири четвъртини в такт и т.н.). Има разновидности при по-сложните размери от сорта на 5/4, 7/8 (седем осминки в такт) или 9/16 (девет шестнадесетинки) и др., но общо взето, визуално схемите си приличат. Всеки би могъл да ги научи в рамките на минути. Нека да предположим, че един по-музикален човек би се справил с някоя от по-лесните схеми, например 3/4 и би могъл да накара оркестъра да засвири заедно поне за момент докато няма написана от композитора смяна на темпо. Забавен пример на тази тема беше даден от легендарния Рикардо Мути, казвайки че дирижирането е най-лесното нещо. „Вземете Симфония №9 от Шуберт (Недовършена). Започнете да правите схемата на 3/4. Когато музикантите спрат спрете и вие. После се обърнете към публиката и се поклонете.“ И наистина! В тази творба няма написани от композитора смени на темпо и практически е възможно музикантите почти без помощта на диригент да започнат и спрат заедно. Но какво от това, когато няма и написани кой знае колко динамически означения? Всички свирят заедно и еднакво силно. Настъпва балансионен хаос…,но нека засега да спра и ако вие приятели имате интерес ще продължим скоро нататък.

Поздрави и до скоро!
Искрено ваш,
Мартин Пантелеев