Category Archives: Светът на Мартин

„Паралел“

Сигурно сте се замисляли, как от комбинацията на пръстта с вода, земя и слънце, се раждат растения във всякакви причудливи форми на дървета, храсти, цветя, треви от тях съответно плодове или зеленчуци. Не съм ботаник, но тази игра на четирите елемента, си има биолигическо обяснение, във формата на трудноразбираеми формули, описващи съставките на отделните семена. Целта ми не е да търся обяснение защо точно краставиците са зелени, а не например лилави като патладжаните или пък с вкус на банан (благодарение на някои ГМО експерименти сигурно скоро ще се сблъскаме с подобни сюрреалистични творения). Всъщност ми се иска да потърся паралелите на тази симбиоза с написването на една класическа композиция. Често ме питат как се случва това и затова реших да размишлявам, споделяйки го с вас, но едва ли ще мога да дам точно обяснение. Подобно на природните феномени и композирането има своите закони, формули и форми, които трябва да се учат и практикуват с години, преди музиката да се превърне в средство за изказване на философски виждания, чувства, емоции, помагайки ни в търсенето на Светлината, per aspera ad astra. Има достатъчно изписана литература относно техническата част на композирането, но без да омаловажавам науката, трябва да съм съвсем честен и да ви призная, че поне за мен то е вид медитация, би могло да се каже опит за комуникация с отвъдното. Не искам да звуча мистично или да засягам други колеги, които може би имат други начини за творене, но търсейки музиката аз самия не се чувствам като нищо друго, освен като един проводник, трансформатор на енергия, била тя космична или Божествена. Определени произведения от великите композитори, (много са и не ми се ще да ги изброявам сега, може би някой друг път), наистина те карат да почувстваш духа на времето, преходността ни, но и силата на вечността, която ни зове. Ето, пишейки тези думи слушам Шубертовия струнен квинтет, в чиито начало и край на втората му част, като че ли небесен ангел разговаря с Господ. Именно такива музикални моменти са тези, които в трудни моменти или когато сме в търсене на отговори, ни дават глътка въздух, дори Светлина. Пренасят ни там, където нощта и деня, дори вятъра, ги няма още. Материята не иска да бъде, а се наслаждава на другите си измерения. Само идеи летящи в енергия, заедно със сенките на духа се докосват и очакват да са завинаги във времето. Светлината е блян, обгърната в чиста любов, създаваща постепенно лицата на бъдещето. Тези моменти граничат със Сътворението на десетата духовна йерархия, Човекът и слънчевата система – духовното им състояние, старият Сатурн. Всичко е всичко в този вечен миг… А в реалността, за да напишем едно произведение, елементите ни са хартия, молив, (в модерно време те са заместени от компютри, но символично за мен си остават хартия и молив) петолиния и вълшебните точици. Елементите, както и в природата трябва да бъдат „съживени“ от композитора. Сами поотделно не биха значели нищо. Нито лист с празни петолиния, нито блуждаещи ноти или самотен молив, могат да ни дадат каквото и да е послание. Съчетавайки ги обаче те могат да създават светове, невидими да, но изпълващи душите ни. Въпроса е как? Та далеч не всяка творба е непременно шедьовър! Има доста такива, които ни карат да не стъпим повече на класически концерт. Вместо музика, се „рисува“ по партитурата с цел тя да изглежда „интересно“. В резултат на което откъслячни звуци в различните инструменти, създават неописуем хаос, доста типичен за края на20ти и сегашния 21ви век. Не твърдя, че няма добри композитори в момента, напротив. Проблемът е липсата на дух, което всъщност е и основна причина за разпадането на вътрешните ни ценности. И тук трябва да споменем, че дори измежду нас да има нови Чайковски или Брамс, то обществото ни отдавна няма нужда от тях. Забързаното време ни кара да забравяме и ценим красивото. Това е и нещото, което ни засмуква във вакуум към привидно още по-високи скорости, забравяйки или по-скоро незабелязвайки, че всъщност отдавна буксуваме и изравяме стремглаво пропасти не само един към друг, но и към самите себе си. А и накъде бързаме? Всичко е всичко в този вечен миг, но ние трябва си вземем време за да го оценим. Всяка нотичка трябва с грижа и най-вече с любов да бъде поставена до другата, да се прегърнат в хармония, да затанцуват, да се заобичат просто защото са те и сега са живи вече! Вече не са само в сферата, а са заедно и целувайки се, те са любов, те са музика, завинаги…

„Ези и Фореста“

Тя обичаше да ходи там горе и да мечтае най-често за цветове, които се преливаха невидимо, превръщайки всичко в приказен свят. Един ден видя едно малко таралежче да пълзи около дървото. Шумолеше си разглеждайки и изглеждаше, че търси нещо. Тя беше самотна и не можа да се въздържи: „Хей, ежче!“ рече му тя. „Какво търсиш? Мога ли да ти помогна?“ То се учуди, даже стресна, как може дървото да говори и то с толкова нежен, вълшебен глас. Поогледа се настрани и не видя никого. „Тук съм, горе!“ прошепна тя, забелязвайки объркването му. Таралежчето погледна към короната на дървото и се стъписа. Та нима това бе тя? Беше чувало много легенди за нея, но честно казано не вярваше на нито една от тях. Най-малко, че тя наистина съществува и че един ден ще я срещне. „Аз…хей! Коя си ти? И как така… говориш езика на таралежите?“ Мислеше, че сънува или, че е прекалило с отровните змии. „Приятно ми е, Фореста!“
„Това е тя наистина! Горската фея Фореста“ с разтуптяно сърце примигваше то. „Но ти наистина ли съществуваш..?“ попита невинно и объркано. „Разбира се, стига да поискаш. Виждат и усещат ме само тези, които го желаят истински.“ Тя политна към него и то усети мириса на ванилия примесен със здравец и липа. „А ти, ти как се казваш?“ То сведе главичка и промълви „Ези. Казвам се Ези.“ Тя се усмихна мило и се почуди защ
о то се навъси така по детски. „Никога не съм срещала таралеж с толкова красиво име. Но защо така, защо се натъжи?“ попита Фореста с трепкащи мигли. „Всички в моето хълмче ми се подиграват заради името ми. Нарекли са ме така, защото бодлите ми са розови. Ези, както знаеш, на нашия език значи роза..“ 10409485_10204579243069798_8139051086909220994_n

„Но какво по-хубаво от това да си различен от останалите?!“ възкликна тя със светла усмивка. „Просто бъди себе си и вярвай! Ти си един, а те много. Не можеш да очакваш, че всички ще те харесват. Това не е важно.“ Тя го гушна и политнаха нагоре. „Ето погледни! Това е важното – хоризонта там далеч. Цветята и птичките навред са красиви, но не можем да погалим всички. Гледай винаги напред!“

В очите на Ези заблещукаха мечти. „Но аз никога не съм бил толкова високо! Дори ме е страх да погледна надолу. Тук е толкова красиво! Не те ли е страх да не паднеш? Крилцата ти са толкова нежни…“ Тя продължаваше да лети нагоре. „Страх?! Живей сега Ези! Остави се на магията на полета. Всеки момент е неповторим. Ние сме този момент. Но без нашето желание всичко е безмислено. От друга страна, какво значение има всичко, след като това, което желаеш не се е случило..? Живота трябва да се състои в това, без което не можеш.“
Летяха дълго. Ези повярва…

„Заедно“

1604711_10205155709481098_170977047298403282_nЗората без усилие постигна вечната си цел и започна постепенно да оцветява морето в различно зелено. Вятъра блуждаеше в различни посоки полюшвайки волните желания на гларусите, които си говореха нещо във въздуха с огромен ентусиазъм. Не разбирах нищо, но все пак чувствах с всичките си сетива, че бях част от тях и от всичко, което ни заобикаляше. Бяхме заедно – аз и те. Съзерцавахме замечтани в бъдещето хоризонта, докато секундите неусетно отлитаха една по една без да се замисляме колко от тях има всеки от нас. Бяхме над времето и неговите приумици да ни оковава в границите си. Поне за момент бяхме само ние и сега. Зареяни в музиката на вълните, усещахме силата на мига. Този определен миг, който никога не е бил и няма да е никога същия, както всяка една от вълните, блъскащи се като че в съдбовно отчаяние, усещащи, че няма да се срещнат отново. Благодарение на безмилостните им удари, краката ми се впиваха все по-дълбоко в сместта от бодливи миди и смлени във времето скали. Всяка една от вълните бе различна и в напълно несъвършена форма. Не можеда се каже красива или грозна. Някоя съскаше като змия, друга бучеше като тремоло на тимпан. Въпреки това създаваха хармония с облаците, които подобно на тях бяха в причудливи форми, събуждащи фантазиите на всяко дете. Усетих енергията на въпросите без отговор и разбрах, че нямаше нужда да питам, а само да знам. Да вярвам…Отворих очи, прегърнах новия ден и тръгнахме.

„Ние“

urlПътувайки из облаците (в пряк и преносен смисъл) си мисля, че лошото на цялата идилия в сетивния свят е страха от евентуална загуба на привидното щастие. Разчитайки само материалните блага, да ни носят така желаната задоволеност, расте и огромната възможност от нейната загуба и страха от последствията. Концентрирани да уредим максимално добре нас и близките си започваме да забравяме кои сме ние, или по-лошо – никога даже не сме се опитали да разберем кои и защо сме. Или вярваме на случайността? Такова предположение би било пагубно! Родени измежду билиони звезди и планети, без да имаме и представа за истинското начало, да не говорим за самата вечност, е лесно да се надяваме на случайността, но тогава всичко, което сме изживели, усетили, създали, обичали, всичко това би било случайност. Но кой в крайна сметка създава случайността? Бихме казали – никой. Тя сама си се създава и от време на време ни осведомява с решенията си, а ние на свой ред сме доволни или недоволни от нейните прищявки. Нещо като вид договор за живот с нея, където решаваща роля играе също така многоуважавания г-н Късмет, който е крайно обичан най-вече, ако ни дари с няколко милиона от лотарията. Много често се забравя неговия най-голям подарък, а именно това, че сме дарени с това, да сме живи. Ами представете си, някой друг вместо нас да беше получил тази възможност. Защо точно ние имаме възможността да прекараме известно време, макар съвсем кратко, на тази планета? Дали отговора не е, че винаги има причина, но всеки трябва да положи известни усилия за да я открие? Причината се крие всъщност в нашите таланти, чрез които имаме начина да открием себе си, някъде дълбоко, архетипно, връщайки се в генетично заложеното ни Аз. Та иначе би следвало, че ние сме просто блуждаещи сенки или духове, минаващи през времето! Все някога сме „започнали“ и този момент е далеч преди нашето раждане на земята. Също така пътя продължава и след разпадането на клетките ни. Но за да повярваме е нужна сила и тук се връщаме при въпроса за материята. Поддавайки се предимно на нейните изкушения и живеейки само в нейния свят сме застрашени от непрестанен страх от нашето пълно изчезване след смъртта. Някои дори сравняват нас с вид електроуреди, телефони или компютри на които също „им свършвала батерията“. Това ли е всичко? Нима няма свят „зад завесата“ както някои Кабалисти го наричат. Света на 99те процента е около нас, но той както знаем не е видим. Това значи ли, че не съществува? Откъде тогава се раждат произведенията на Бах, Моцарт, Малер? От игрите на г-жа Случайност и г-н Късмет? Но нека ги оставим на мира и да вземем за пример факта, че чак началото на миналия век е открито електричеството. То винаги е съществувало. Oще 600 пр.Хр, Талес от Милет прави наблюдения, че след търкане на кехлибар в животинска кожа, по кехлибара се полепвали частици от козината или слама. Той нямал обяснение за това, но се счита за началото на дългия път към откриването на тока. Много по-късно в 17 и 18 век учените Уилиям Гилберт, Ото фон Гюрике, последвани от Джеймс Ват, Луиджи Галвани и Алесандро Волта продължават експериментите и се доближават постепенно до целта. Но само един е успял да мине зад завесата, в светът на 99те процента и да го поднесе наготово на всички нас – Томас Едисън, който през 1877 създава електрическата крушка и света спира да тъне в мрак.

По същия начин е открита Менделеевата таблица, в сън, може би медитация, екстатично състояние, когато архетипите се съживяват и ни заговарят. Но ние трябва да ги послушаме и то не с ушите си, а с вътрешното Аз, което е високо над материалния ни слух. Подобно на примера с тока са откритията на големите композитори. Музиката на „Юпитеровата“ симфония на Моцарт (скандална за онова време) е била винаги някъде в сферата, но именно той я открива и подарява на нас. Не друг! Имало е десетки, стотици други композитори по негове време. Ще кажете: „Е, Моцарт е гений!“
Така е! А какво е гения, ако не именно състояние на духа, което някои могат да открият и владеят, а други не? Състояния извън навиците, любими на хората вярващи само в материалния свят. Тези състояния са нашето Аз и само те остават след нашата физическа смърт. Те са богатството ни, което би ни прехвърлило във времето. Не печалбата от борсата. В този ред на мисли се чудя на хората с влияние в обществото – защо целта им е неспирното материално забогатяване, което в крайна сметка не им дава нищо, освен желанието за още по-големи приходи, пораждащи обаче, както споменах в началото, и все по-голями страхове за загубата им. Всъщност те се превръщат на едни обикновени роби или в най-добрия случай говорещи представители на някакви банкноти. Някой ще каже „не става дума за пари, а за власт!“ Власт над кое, извинете? Може би над самите тях, но божественото у всеки от нас не може да бъде отнето по никакъв начин. Щастието или с друг език Светлината е твърде далеч от материалното. Затова трябва да ги пазим! А за целта не се изисква нищо освен вяра.

„Диригент. Що е то?“ (продължение)

1604946_694681787293228_1868190144851091425_nБяхме стигнали до момента, в който диригента успява да накара оркестъра да свири заедно по вертикал, но какво от това, ако царибалансионен хаос..? Инструментите вместо да хармонират един с друг, започват да си пречат свирейки с една и съща динамическа сила. По този начин се губи главната мелодическа линия, (не говорим въобще за полифонични ходове, които са така важни за тематичния материал) и води до създаването не на музика, камо ли на изкуство, а на безмислен, дразнещ шум. Нещо подобно би станало, ако група хора заговорят едновременно и започнат да се надвикват. В крайна сметка никой не разбира какво говори другия. Така е и в оркестъра. Добрия баланс между отделните иснтрументи, би създал основи за една добра интерпретация на дадено произведение. От личен опит обаче бих казал, че постигането му отнема много време, поради факта, че самия диригент има нужда от години опит с оркестър, докато успее да чува случващото се в оркестъра, в съотвествие с написаното в партитурата. Позволете ми малко отклонение – още помня радостта в моите първи опити да дирижирам и най-вече от това, че не чувах нищо освен огромната маса звук, която колегите ми с удоволствие възпроизвеждаха, а аз като наивно дете си мислех, че целта е постигната и вече съм диригент. Слушайки записи от концертите ми постепенно започнах да разбирам с огромно разочарование, че всъщност произведението, не звучи така както по хубавите записи, а цари очарователен младежки хаос. Чудех се, какво става? Нали беше толкова успешен концерт със заглушителни ръкопляскания..? Питах се къде е проблема и след доста време осъзнавах постепенно грешките си. Започнах да търся начин за постигане на по-добър звук с помощта на динамичен баланс. И така до днес съм в търсене.., но да продължим нататък.
Развиването на диригентския слух е много труден процес, изискващ дългогодишна практика, но преди всичко безупречна концентрация по време на работа. Трябва да спомена, че при твърде голяма всеотдайност, съществува риск човек (от собствен опит го казвам) да започне да сънува звучащите акорди, чиито гласове представляват невидими духчета, които се боричкат за предимство в приказния свят на партитурата.
Но да оставим шегата настрана. Как да се балансира звука? Тези от вас, които имат партитури, могат лесно да забележат, че под черните точици с различни опашки са написани различни букви, като р (piano – тихо), f (forte – силно), както и техните разновидности pp, ff, ppp, fff, mp, mf, подсилващи или намаляващи значението им. Освен тях, съществуват и знаци за постепенно усилване или намаляване на динамиката. Това са единствените указания от композиторите, касаещи динамическите нюанси. (Рядкост са автори като Густав Малер или Игор Стравински, които обозначават динамиката екстремно точно, на моменти с цели изречения, улеснявайки, но в същото време и затруднявайки диригента, тъй като изискванията стават още по-високи и съвсем конкретни.) Често съм запитван – „Ама то нали всичко е написано в нотите? Музикантите не могат ли просто да си изпълняват написаното?“ Практиката доказва, че не може, тъй като за всеки музикант динамиката е нещо много субективно. Няма пряко доказателство кое точно е тихо или силно, много тихо и много силно, не толкова тихо и не толкова силно. Трудността идва от факта, че всеки от нас е различен. Вкусовете ни са различни. Убежденията също. Някои вярват в Бог, други в напълното изчезване след смъртта. Едни предпочитат кафе, някои го ненавиждат. Стотици примери. Така е и с възприятието ни за силата на звука. И тук е решаващия момент – диригента е този, който трябва да обедини мисленето и възприятията на музикантите!
Отиваме крачка напред и предполагаме, че имаме на лице диригент, който може да чува партитурата и има представа за звука, който би искал да постигне (о, това не е никак малко!). Логично е да попитаме, как да постигне той желанията си, след като се разбрахме, че няма как да използваме мегафон или още по малко електрошокова палка, както наскоро се пошегува мой приятел. Тук идва момента да поговорим за езика на ръцете, който е единствения официален начин за комуникация между диригента и изпълнителите по време на концерт. Казвам официален, защото за разлика от един млад диригент, който в старанията си се чувства длъжен да изпълнява схемите, за които говорихме перфектно ясно и резултата е метрономно прочитане на нотен текст, то има други като например легендарния Херберт фон Караян, чийто поглед на моменти е бил достатъчен и е можел да докара всеки оркестър до апокалиптично фортисимо, а затваряйки очите си звука е изчезвал в небесата…Разбира се, това е плод както на усърдна предварителна работа, така и на неговата огромна харизма.
Ръцете могат наистина да говорят, а всеки диригент трябва да открие най-ясния начин да изрази себе си, чрез тях. Обърнете внимание, че двете ръце имат две различни функции (именно заради което е много неправилно двете да изпълняват огледални движения. Често наблюдавана грешка!) – тази с палката (почти винаги дясната) е ръководната, мога да я нарека двигателя, даваща темпото и ритъма, заради което трябва да е абсолютно съвършенно изрядна, ясна за музикантите. Също в зависимост от големината на жеста, би могла да спомага за динамическите разлики. Но другата е тази, която отговаря на за всичко друго – динамика, щрихи, акценти, фраза, не на последно място и естетика на звука.
Чувайки звука, диригента, въпреки непрекъснатото внимание към темпото в „двигателя“, трябва от една страна да „разказва“ историята на произведението, а от друга да поддържа баланса с помощта на лявата ръка, с по-плавни или по-резки, по-големи или по-малки жестове. Съотношението меду жестовете е определящото, помагащо ни, в определен момент да постигнем кулминация в произведението, било тя в тиха или силна динамика.
И за да довърша тази сложна точка от задачите на диригента, искам да добавя едно допълнително усложнение, което представлява акустиката на дадена зала. Тя играе огромно значение в постигането на динамически баланс, тъй като иснтрументите и гласовете звучат по съвсем различен начин в различните акустики. Когато един оркестър работи постоянно в една зала, с този факт се свиква и не представлява трудност. Но по време на концертно турне например, много често няма възможност дори за така наречените акустични репетиции. Причина са най-вече забързаното и модерно време, където всяка секунда е пари или пък лоши метеорологични условия. В такива случаи диригента има за задача да реагира светкавично в абсолютно непознати зали, отчасти с много трудни акустични условия, а решенията му могат да направят концерта хубав или да го провалят. Мога да дам редица лични примери, сега смешни, но всъщност изпълнени с много стрес заради спукани гуми, падащи скали, виелици или наводнения…Нека го оставим за друг път. Скоро можем да продължим по пътя на диригентсвото.

„Пътуване“

1385271_590361377725270_343693047_nЛетим на някъде, без значение вятъра или колко далеч е хоризонта. Цветовете на мечтите се преплитат, прегръщат, галят сетивата ни и топлят замръзналите отдавна сърца. Къде сме и защо? Гадаем като малки деца, с трепет търсим някакъв знак като малка светулка, гледаме напред в мечтите, в необятното, предчувстваме вкуса на болката, радостта, любовта, забравяйки за нас самите. Крилата от сълзи – макар тъй слаби и чупливи, пърхат непрестанно в изстъпление, да, като че ли дори в зла лудост, покосявайки трепета на душите ни, танцуващи в неспирно, безмълвно танго. Очите ни се реят в слепотата на материята, в безграничен копнеж, търсейки светлината на страстта. Огромни капки наводняват улицата от надежда и ни прокуждат в студената страна на съмненията. Озъртаме се. Настава здрач. Тъмнината завладява неусетно невинните кътчета лила и с лекота ги превръща в част от мрака. Пулсиращи, блуждаем и налитаме в лабиринт от ненужни въпроси, които ни тласкат все по-навътре, все по-дълбоко в бездната на страха. Опипваме съзнанието си с последното кокиче от копринено незнание и разбираме, че границата на щастието не е недостижима. Пред нас и в нас, тя ни кара да не спираме да я търсим. Най-важното е, че не се отказваме, а летим, дори със склопени за миг желания или сили. Никога не спираме, никога! И все повече ни изпълва истинската, чиста енергия – онази, която е била винаги, била още преди всичко да започне. Усещайки светлината на безкрайното, продължаваме с лекота, както вятъра на времето – per aspera ad astra, от дявола към Бога, през омразата към любовта…

„Диригент. Що е то?“

Здравейте и добре дошли!

Започвам да пиша тези редове само за приятели, без да искам да преоткривам нещо или да си правя илюзиите, че съм първия, който е помислил над тези неща. Единствената причина е най-често задавания към мен въпрос (заедно с „кой е любимият Ви композитор..?“) – какво всъщност прави диригента на подиума и кому е нужен той въобще?

Преди да продължа само искам да отбележа, че това са мои лични разсъждения базирани единствено на опита ми в оркестровото музициране през изминалите 30тина години…

Иска ми се съвсем накратко да изложа само най-важното и да не се увличам в твърде много детайли, тъй като има достатъчно написана литература. За тези, които серизно искат да научат повече от моите съвсем скромни впечатления, бих препоръчал на 1во място да прочетат книгите на И. Мусин, който безспорно е един от най-важните педагози, създател на Ленинградската диригентска школа. Споменавайки името му, ми e трудно да продължа да пиша, но да не се повтарям – пиша за вас приятели, които в голяма част не сте музиканти, а просто обичате музиката и бихте искали съвсем приблизително да научите основните задачи на диригента.
И така…

Със сигурност, когато отидете на концерт, първото нещо което ви прави впечатление, е че диригента излиза след оркестъра, получава голям аплауз както в началото така и накрая след финалните акорди. Защо? От къде накъде при положение, че той (или тя – в днешно време има много талантливи жени диригенти, които уважавам, но аз ще се придържам към обръщения в мъжки род, за да бъде по-лесно) не е изсвирил и една нота? Щрайхистите изпълняват средно между 15,000 и 20,000, духовите доста по-малко, но затова пък се чуват повече, тъй като са солистично изнесени в партитурата. Напрежението за устните мускули, челюстта, белите дробове е огромно. Това не значи, че работата на един музикант със струнен инструмент е по-лесна. Нетипичната за тялото позиция води в годините до сериозни изменения и заболявания на гръбначния стълб. Натоварването на сърцето за всички музиканти, заради отделянето на хипер висок адреналин е неописуемо и в пъти повече от нормалното. Но това е друга тема на която трябва да се обърне специално внимание.
И накрая какво? Диригента се кланя, обира цветя и овации, след като известно време просто е жестикулирал с или без палка (тя пък за какво ли е..? Не може ли без нея? Труден въпрос, на който ще се върна по-нататък.) едва ли не представяйки хореография по изпълнената музика, в повечето случаи с фризура тип „развълнуван диригент“. Е някои от тях с годините нямат такава, но клатушканията и танците си приличат. „Не може ли просто да го няма и да остави хората да си свирят на спокойствие, вместо да им размахва заплашително батона си?“ ме попита наскоро озадачено един митничар. Разбира се, че може! Но само до известна степен. В по-ранните епохи произведенията са били композирани така, че да бъдат изпълнени само от солистите, с помощта единствено на концертмайстора, без да има нужда да им се „пречка“ Маестрото. Но с годините музиката се изменя, става все по-масщабна, темпото и ритъма все по-комплицирани, музикалните пластове и цветове нарастват до неузнаваемост. Докато във времето на предкласиката и барока са били нужни няколко музиканта за изпълнението на тогавашните композиции, в 20ти век са необходими понякога 100, а понякога дори повече иснтрументалисти или гласове. Например Симфония №8 на Густав Малер наречена също „Симфония на хилядата“ включва освен голям оркестър, два смесени хора, детски хор, орган, 6 арфи, мандолина. Често на сцената са 300-400, има изпълнения и с 1000 музиканти. От техническа гледна би било невъзможно този състав дори да започне заедно, да не говорим да изпълни дори два такта без диригент. Което ме води към една от първите задачи на диригента, но в никакъв случай не най-важната. А тя е да накара определен брой хора да музицират заедно. Повечето от вас знаят и виждат, че диригента освен гореспоменатите пословични и понякога карикатурни активи, разгръща от време на време страници на партитура. В тази партитура се крие самото произведение, написано от композитора. Стотици, хиляди черни точици, комбинирани в милиони възможни варианти ни дават възможността да се докоснем до отвъдното, да пътуваме във времето, да обичаме, да чувстваме отговорите на вечни въпроси. Но как технически става това? Ако имате възможността, отгърнете страница на произволна партитура. Освен нотите, които всеки познава, ще ви направи впечатление, че има много нотни редове. Всеки отделен иснтрумент си има собствен ред върху който е изписана неговата мелодия. Виждате, че редовете са организирани един над/под друг както и така наречените тактови черти вертикално на редовете. Тези тактови черти организират пулса, чрез който инструментите могат да хармонират помежду си на различни интервали, създавайки акорди и мелодическите линии такива каквито ги чуваме. Диригента е този който е длъжен да бъде двигателя на този пулс, съобразявайки се с изискванията на композитора за темпо, което е изписано в началото на произведението или при смяна на него. Най-лесно би било, ако диригента имаше мегафон и от време на време да изкрещява на отделните групи по някое указание от сорта „цугтромбона, малко по-бързо де!“ или „цигулките какво правите? Не чувате ли, че виолите са по-бавни? “ „ама кларинети, не чак толкова моля! “. Всичко това в рамките на шегата разбира се. Колкото и да е странно, диригентския език позволява именно тази комуникация, благодарение на което музикантите могат да свирят заедно. За тази цел са създадени диригентските схеми, които сами по себе си са елементарни движения надолу, настрани и нагоре в зависимост от размера на такта 2/4, 3/4, 4/4 (съответно две четвъртини, три четвъртини, четири четвъртини в такт и т.н.). Има разновидности при по-сложните размери от сорта на 5/4, 7/8 (седем осминки в такт) или 9/16 (девет шестнадесетинки) и др., но общо взето, визуално схемите си приличат. Всеки би могъл да ги научи в рамките на минути. Нека да предположим, че един по-музикален човек би се справил с някоя от по-лесните схеми, например 3/4 и би могъл да накара оркестъра да засвири заедно поне за момент докато няма написана от композитора смяна на темпо. Забавен пример на тази тема беше даден от легендарния Рикардо Мути, казвайки че дирижирането е най-лесното нещо. „Вземете Симфония №9 от Шуберт (Недовършена). Започнете да правите схемата на 3/4. Когато музикантите спрат спрете и вие. После се обърнете към публиката и се поклонете.“ И наистина! В тази творба няма написани от композитора смени на темпо и практически е възможно музикантите почти без помощта на диригент да започнат и спрат заедно. Но какво от това, когато няма и написани кой знае колко динамически означения? Всички свирят заедно и еднакво силно. Настъпва балансионен хаос…,но нека засега да спра и ако вие приятели имате интерес ще продължим скоро нататък.

Поздрави и до скоро!
Искрено ваш,
Мартин Пантелеев